Аз не зная кой е бил,
сам до днес не чух, но
умен мъж ще е открил
походната кухня.
Супа - първо. И черпак
топла каша - второ.
За готвача, казвам пак,
и да не говорим.
- Слушай, чува, я сипни
тука още малко,
че ми стават две войни
в този век. И жалко.
Като няма накъде -
сипва му, но кима:
“Този, новият, яде,
колкото за трима”.
И сърдит, и несърдит,
още си ломоти:
ти със този апетит,
братко, си за флота.
Той: - Сполай ти. Тази чест
чужда ми остана.
Виж -готвач да можех аз
като теб да стана…
И присяда във страни,
и засърбва каша.
“Наш е, викат, погледни!”
И повтарят: “Наш е!”
Под притихналия свод
ляга и заспива
полкът, само в първи взвод
никой не унива.
Гръб опрял о бор брадат,
свил си пак махорка,
кара като по доклад
разказа си Тьоркин.
- Вам, момчета, ви е още
до колене туй море,
а пък колко дни и нощи
аз си виках: ще се мре.
Днес ти казват: на, воювай!
Тук се бий, тук в тил нахлуй…
Ами кой от вас е чувал
тази дума “сабантуй”?
- Сабантуй е бабин празник.
- Хайде, ти пък сабантуй…
- Сабантуи има разни.
А като не знаеш - чуй:
първата бомбардировка.
Лягаш, чакаш, лазиш ловко.
Жив оставаш. И е туй
един малък сабантуй.
Спри, хапни, пални цигара,
но ботуша си обуй:
лошо е да те набара
минометен сабантуй.
Той беда е по-голяма,
цял от трясък се издуй,
но помни - и той е само
един среден сабантуй.
Сабантуй е сложно нещо,
но ти в пазвата си плюй
като мен да те не срещне
един главен сабантуй.
Спира тук за миг войника,
чисти свойто цигаре
и намигва, сякаш вика:
тука слушай ме добре…
- Ставаш заран, уж е ранко,
а от тебе пот вали:
рев реват хиляда танка!
- Как хиляда? Посмали!
- Как хиляда? Като стадо
идат право срещу нас…
- Изведнъж пък чак хиляда…
- Хайде, петстотин тогаз!
- Пак са много. Сваляй честно!
Плашиш ни като жени.
- Е, добре де, триста, двеста.
Ти един поне срещни…
- Срещам. Вестникът бе ясен:
танк ли видиш - търсиш трап.
Танкът е на вид ужасен,
но на практика е сляп.
Сляп е, сляп, но в канавката,
да речем, лежиш стаен
и си мислиш: слепешката
ако случи точно мен…
Аз ти казах и ти чу ме,
пак ще кажа, пак ме чуй:
сабантуй е само дума -
сабантуй. Но сабантуй
може тъй да те закичи
по ушанката, че - край.
Имахме едно войниче…
Я тютюнеца си дай!
Всеки зяпнал е, стърчи,
чака като длъжен
и със светнали очи
слуша как го лъжат.
А смешникът сипе рой
глуми в нощта хладна.
Хубаво е, че и той
в строя с нас попадна.
- Дай за сън по две лъжи,
късно вече стана…
- Още нещо разкажи,
Василий Иванич…
Гасне огънят. Дим лош
лази в мрака влажен.
- Не, момчета. “Лека нощ”
тука ще си кажем.
И оправил шеф и ръб
сред една седморка,
понамества топъл гръб
и Василий Тьоркин.
Тегне мокрият шинел -
днес да не престане!
Борът клони е навел,
стряха да му стане.
Твърд е коренът, но той
пак не се засяга.
Под небето като в свой
бащин дом си ляга
и мърморейки едвам,
гръб като загръща,
споменава нещо там:
печка, стая, тъща…
В жарък ден и в ден студен,
дъжд кога го кваси,
спи героят уморен
като у дома си.
Спи и гладен, спи и сит,
без да плаща такса,
сам и не - като пребит,
спи да си навакса
и едва ли не сънува
всяка нощ все тоз кошмар -
как на изток все пътува,
как отстъпва като дар,
обарутен и обветрен
този редник запасняк,
много руски километри
на неруския си враг.
Те и в твоя сън димяха,
всичко в огън там димя
и чиито и да бяха,
а те твоя са земя.
Спи войникът, уж спокоен,
но долавя всеки звук.
Да, земята - тя е твоя,
да, войната - тя е тук…
Спи, войниче, дни не мигнал,
спи и даже се събуй -
утре може да те дигне
някой стотен сабантуй.
Гръб до гръб, дълбоко спят
под небето всички.
Часовите само бдят
в тъмното самички.
Тъмно е като във рог.
В миг простене късо
някой, друг девичи кок
види във съня си
и усмихне се в несвяст
радостно и горко.
Ей, добре, че служи с нас
и Василий Тьоркин.