— Не си губете времето с порториканците, председателю. — Ръниън обичаше да се обръщат към него с „председателю“. Не с „г-н председател“ или „г-н председател на Върховния съд на САЩ“. Просто „председателю“. — Опитват се да ни сплашат, защото всички други го правят.

— Много смешно — сряза го Ръниън кисело. — Много смешно. Няма да позволя да изпуснем някой от тях. — Хвърли доклада на бюрото и потърка слепоочията си. — Дайте да видим сега с каква охрана разполагаме. — И притвори очи.

К. О. Луис остави своя екземпляр от доклада на бюрото.

— Директорът смята, че трябва да отделим по четирима телохранители за всеки съдия поне за през следващите три месеца. Ще ги придружаваме с охрана до Съда и обратно, а вътре в самата сграда за сигурността ще отговаря вашата полиция.

— Ами при пътувания извън града?

— Такива не се препоръчват, поне засега. Директорът смята, че съдиите не бива да напускат района на столицата най-малко до края на годината.

— Вие да не сте луд? И директорът също! Ако помоля колегите си за подобно нещо, още довечера всичките ще хукнат нанякъде и няма да им видим очите повече от месец. — Ръниън смръщи вежди към помощниците си, които възмутено заклатиха глави. Пълен абсурд!

— Както желаете — не се трогна особено Луис. Това се и очакваше. — Просто ви правя едно предложение.

— Глупаво обаче.

— Директорът не се е и надявал на разбиране по този въпрос. Но очаква да бъде уведомяван за всички намерения да се пътува извън града, за да можем да осигуряваме охраната.

— Искате да кажете, че възнамерявате да пращате полицейски ескорт за всеки съдия при всяко негово излизане извън града?

— Да, председателю. Точно това възнамеряваме.

— Няма да стане. Тези хора не са свикнали да се отнасят с тях като с малки деца.

— Разбирам. Но не са свикнали и да ги дебнат убийци. Просто се опитваме да ви защитим — вас и уважаемите ви колеги. Разбира се, никъде не е казано, че трябва да правим нещо. Струва ми се, че вие ни повикахте, сър. Можем да си идем, ако желаете.

Ръниън се залюля на стола си, грабна един кламер и почна яростно да го изправя.

— А как стоят нещата тук, вътре?

Луис въздъхна и едва не се усмихна.

— Не ни безпокои тази сграда, председателю. Лесно може да се охранява. Не очакваме никакви проблеми вътре.

— Къде тогава?

Луис кимна към прозореца. Шумът растеше ли, растеше.

— Там, навън. По улиците е пълно с идиоти, маниаци и всякакви екстремисти.

— И до един ни ненавиждат.

— Очевидно. Освен това, председателю, много ни тревожи съдията Розенбърг. Все така отказва да допусне нашите хора в дома си и ги кара да висят по цяла нощ в колата на улицата. Позволява само на любимия си полицай… как му беше името, Фъргюсън май, да пази отвън пред задната врата, и то само от десет вечерта до шест сутринта. Никой не може да припари в къщата, освен съдията и санитарят му. А вътре се прониква съвсем лесно.

Ръниън зачопли ноктите си с кламера и лекичко се поусмихна, сякаш на себе си. Смъртта на Розенбърг, причинена с каквито и да било средства или начини, щеше да бъде истинско облекчение. Не, щеше да бъде направо празник. Председателят щеше да се облече в черно и да произнесе трогателна и много хвалебствена реч на гроба му, но зад заключените врати на кабинета той и помощниците му щяха да ликуват. Идеята страшно му допадна.

— Какво предлагате?

— Не можете ли да поговорите с него?

— Опитах вече. Обясних му, че вероятно е най-мразеният човек в Америка, че милиони хора го проклинат всеки ден, че повечето от тях искат смъртта му, че получава четири пъти повече заплашителни писма, отколкото всички ние, взети заедно, и че е твърде лесна, направо идеална мишена за всеки убиец.

Луис почака малко.

— И какво?

— Рече да го целуна отзад, после заспа.

Помощниците захихикаха тихичко — спазваха приличие — а хората от ФБР усетиха, че тук може да се прояви малко чувство за хумор, и от своя страна също се засмяха.

— И какво ще правим? — запита Луис с непроменено мрачно изражение.

— Охранявайте го, доколкото можете, изложете подробно всичко в писмена форма и повече не му мислете. Той не се бои от нищо, включително и от смъртта, и щом на него не му пука, защо пък вие трябва да се вълнувате?

— Директорът се вълнува, така че и аз се вълнувам, председателю. Много е просто. Ако някой от вас пострада, на Бюрото няма да се гледа с добро око.

Председателят се залюля лекичко на стола. Бъркотията отвън наистина почваше да му действа на нервите. И тая среща продължаваше прекалено дълго.

— Стига с тоя Розенбърг. Може пък да си умре, докато спи. Повече ме притеснява Дженсън.

— Дженсън също ни създава проблеми — запрелиства доклада Луис.

— Знам, че създава проблеми — провлече глас Ръниън. — И големи неудобства. Сега е решил, че е либерал. Един месец гласува като Розенбърг. Другият пък ще защитава господството на белите и ще се обяви за сегрегация в училищата. После ще вземе да се влюби в индианците и ще поиска да им се даде Монтана. Все едно че си имаш работа с умствено недоразвит.

— Лекува се от депресия, нали знаете?

— Знам, знам. Каза ми. Аз съм му нещо като настойник. Какво взема?

— Прозак.

Председателят пак зачовърка ноктите си.

— Какво стана с оная преподавателка по аеробика? Още ли ходи с нея?

— Не съвсем. Той като че ли не си пада много-много по жените. — Голяма лисица беше Луис. Знаеше повече. Сега хвърли поглед към един от сътрудниците си — да потвърди тая сочна клюкичка.

Ръниън просто не й обърна внимание — не желаеше да чува такива неща.

— Той оказва ли ви съдействие?

— Разбира се, че не. В много отношения е по-лош и от Розенбърг. Позволява ни да го съпровождаме до блока му, после ни кара да стоим на паркинга цяла нощ. Живее на седмия етаж, нали знаете? Не разрешава да седим дори във фоайето. Съседите щели да се плашат, казва. Та си седим в колата. Има поне десет начина да се влезе и излезе от сградата и практически е невъзможно да го охраняваме. Обича да си играе с нас на криеница. Постоянно се измъква незабелязано и никога не знаем дали е вътре, или не. При Розенбърг поне е ясно, че цяла нощ си спи. Дженсън е просто невъзможен.

— Чудесно. След като вие не можете да го проследите, какво остава за някакъв си убиец?

Луис не се бе сещал за това. Не долови и подигравката.

— Директорът се тревожи много за безопасността на съдията Дженсън.

— Е, него чак толкова не го заплашват.

— Шести е в списъка, само с няколко писма по-малко от вас, сър.

— Така ли? Значи аз съм на пето място.

— Да. Веднага след съдията Манинг. Между другото, той например ни съдейства. Изцяло.

— Страх го е и от сянката му — засмя се председателят, после му стана неудобно. — Не биваше да го казвам. Съжалявам.

Луис се направи, че не е чул нищо.

— Всъщност, освен Розенбърг и Дженсън всички ни помагат, доколкото може да се очаква такова нещо от тях. Съдията Стоун доста се заяжда, но ни слуша.

— Той с всички се заяжда, така че не го приемайте като лично отношение. И къде според вас ходи Дженсън?

— Нямам никаква представа. — Луис стрелна с поглед един от агентите си.

Тълпата долу изведнъж започна да скандира нещо в нестроен хор и след миг като че не остана жива душа наоколо, която да не се присъедини към тях. Не можеше повече да се прави, че не ги чува. Председателят стана и обяви, че срещата е приключила.

Кабинетът на съдията Дженсън беше на втория етаж, далеч от уличния шум. Макар и най-малка от деветте, стаята беше достатъчно просторна. Дженсън бе най-младият от съдиите, та имаше късмет, че въобще се бе сдобил с кабинет. Когато преди шест години го избраха на тая длъжност, той беше на четирийсет и две години и минаваше за твърд конструктивист с дълбоко консервативни убеждения. Точно като човека, който го бе предложил. Одобрението от Сената дойде след тежки битки. Пред Законодателната комисия той се представи доста зле. По всички деликатни въпроси се опита да седне на два стола и получи ритници и от двете страни. Републиканците се почувстваха неудобно. Демократите надушиха възможност да падат глави. Президентът закърши ръце, но накрая му писна и Дженсън бе избран с един твърде неохотно даден глас.